„Болестта трябва да се влоши за да оздравеем“ – Томас С. Елиът

Вълна след вълна … : ) Създадени за регулатор на отношенията – парите са станали препятствие пречка и източник на страдания…Хората се променят – парите остават. Добрите променящи се хора нямат нужда от регулатор.
Защо трябва да има пари в човешкия свят?
Не са ли вече излишни парите в човешкия свят ?
Не е ли това вече края на регулировчика – пари ?
Не са ли заети достатъчно дълго и достатъчно завинаги човеците с Пътя ?
Не страдаха ли достатъчно?
Какво общо тук имат парите с родения да бъде човек?
Докога ще бъдат натрапвани парите на човека?
Не хвърлят ли достатъчно светлина „квантовите“ науки за едновременните съществувания на разнопоточни успоредности в потока на една река?
И не е ли само въпрос на избор?
И не ли изборът на една ръка разстояние ?
И изборът за човешки свят, в който парите пречат и са излишни, не е ли вече тук ?
Кризата кризите не трябва ли да се отдръпнат и влеят обратно там, откъдето са дошли?
Парите пречат на хората.
Най-много – чрез „спрелите“ заблатнелите в пътя – банки, корпорации, пари.
Защото хората се променят.
Крехкостта на човешкото тяло може да понесе всичко.
Това не е парадокс.
Защото намерението е важно.
А намерението – няма нищо общо с парите.
Вече не.
Или?
Това ли е правилния въпрос?
В един свят разсечен две – на намерения, които догонват своята цел и на регулировчикът-пари?
Само художествена метафора е изразът „свят разсечен на две“.
Капан. Уловка. Такъв свят не съществува. Или ако – да, това е свят с регулаторът за човеците – парите.

Вълна след вълна, криза след криза, сред тишината на поредния убийствен прилив , насред стихията …

Какво се случва с човека ?

Юлия

То предопределя изборът-човек.

… защото, искаме или не, разбираме или не, … намерението, осъзнато или не,
- намерението винаги догонва достига своята цел.

Винаги.

Или?

Юлия

Красиво казано, но само каква „щадяща“ самозаблуда е да възприемаме „всяка недостигната от нас степен като „Безкрайност“! …
Способността ни да живеем в и чрез илюзии понягога увлича в томителни въртопи на надеждата…И въпреки това. Има мъдрост в това – Всяка следваща над мен степен аз възприемам като Безкрайност.

…докато залезът се снишаваше и студени ветрове пресращаха лицата ни.

Юлия

Не парите – като средство.
Не парите – като представа.
Не парите – като изход.

Осъзнаването на парите не като средство, а като регулатор.
И променяйки себе си – от етапите и степените на проява на тази промяна, ще стават излишни всякакви видове регулатори, парите като регулатор – също.

Проста схема, „временно изпълняващ дръжността регулировчик“, излишен вече там и тогава подобно подобните нему в стария цивилизационен модел,
допустимо възможно, но не невъзможно, тогава и само тогава, когато променяйки себе си, променим и отношението си към света, това на свой ред ще ни отведе ли до изменение на света за да достигнем до:

„Общо да приемем решение как да живеем /…/“.

Как да живеем
Какви цели ще си поставя човека.
Човекът ще бъде ли същият.
Каква е цената.

Цена. Или Дан..
Някой може ли да разкаже, ако си спомня, онзи разказ-притча, където човекът къса от плътта си, давайки храна на орела, обещал да изведе човека от Долната към горната Земя.

И не сме ли ние, сегашните хора на прехода, тъкмо в това положение.

В пряк не само в преносен смисъл при това.
Да се изброи е даже невъзможно, да се спомня е излишно.
То е тук и сега. Ставащото. В нас. Чрез нас.
Катастрофите. Катастрофата. Науките.
Оканибализяването, окабеляването.
Трансплантациите – не плантациите.
Банките фалират право пропорционално на нарастващите тонове Банки с Човешка плът.
Клонинги и човек.
Ще догони ли копието своя оригинал или

всичко ще си остане по старому, където

подобието дори не съумя да отрази и уподоби

образът на своя създател, така както намерението

за изменение и промяна не догонва своята цел…

И защо ни е пропастта, щом още тази, която носим в себе си не сме обходили, създадени да вървим, не можем да полетим,

и полет ли е това, или падение.

Кой е Орелът този път.

И какво от човека ще остане
Кой ще бъде той, падайки в Горната земя, понесен на крилата на птицата…

почти неразличим…

Юлия

…което преодоляване става, когато се отвориш за „от горе“ и чрез „отгоре“ преодоляваш…

Същото, изразено по начин като този, : “ …Така ни подтикват отгоре,
п р и н у ж д а в а й к и ни да търсим…“

Такава разлика не е просто на езиково равнище.
Тя е фундаменталната разлика в разбирането за човека като такъв.

Любов и търпение има към човека в първия случай.Твоят подход.
Този подход ми е естествено присъщ. Но тревогата ми е от несъвпадението на ускорението като състояние на света със скоростта на промяна в човека.

Насилието е потенциал във втория подход, където дори на езиково равнище, е безапелационно:

“ Така ни подтикват отгоре, п р и н у ж д а в а й к и ( ! ) ни да търсим смисъла на живота.“

Принудата преди. Принудата сега. / От там и асоциацията с „Бяло“ на Кешловски…неговият герой не е щастлив нито тук / Изток/, нито там /Запад/ …

Догаждайки това развитие на нещата, Тарковски е замислял продължение на „Сталкер“, където Сталкерите не просто подтикват, вярват, помагат на другите да повярват, плачат преди тях, плачат за тях, молят се за тях…за нас.. нещастните хора и искат да помогнат да сме щастливи…да помогнат да осъзнаем, че искаме и можем да бъдем щастливи…водят ни до заветната стаичка където се изпълняват единствено най-съкровените ни желания, единствените, които сме си пожелали, вярвайки, че само те и единствено те и тяхното сбъдване ще ни направят щастливи…

Продължението е замислял, предугаждайки Принудата …
Идеята му е била за един нов образ на Сталкерите, в който нищо не останало от предишните самопожертвователни сталкери… В замисъла за продължение на филма, сталкерите принуждават човека да иска да се стреми, да чувства и желае по начин, който те определят…Насила водят хората към заветната стаичка , желанието да помагнат се е изродило в принуда, пренебрежение, злост.

Липсата на любов не ни прави по-малко свободни, но определено ни прави по-малко човеци.

Юлия
.

Не говорим за различни неща.
Но това, че описваме с различни думи, не са просто формални разлики.
За мен – фундаментални.
Защото залогът е много голям, за мен – най-големият :
Човекът, нашата човешка природа.
Спомни си Фукуяма и неговите главоблъсканици.
Да можем, казва той, вече можем чрез практично приложение на науките, да променяме човешката прирда, физическо тяло, качества, удължавайки до неузнаваевост живота на всеки, подмняйки заменяйки болните му органи, с произведени здрави такива…но дали ще бъде по законите на етиката, подобна „хуманност“, и хуманност ли е въобще, дали ще са човешки закони и човек ли ще това съ-членено създание..Може би друго Може би постчовек… Само поставя въпросите. Няма отговор.

Може би до такива тупици ще ни отведе принудата, откъдето и да идва тя, и под каквато и да е форма-време …

Тупик. Задънена улица. Както и Римският клуб писа на сайта си през април тази, 2009 година, че моделът на цивилизация, който изповядва сега човечеството, го води в задънена улица…

Аз мисля, че отместването вече се състоя и антонимите „свобода“ / „несвобода“ са вече история.

Свободата, изпразнена от старото си съдържание, сочи единствено самост-та на човека, самостта в многообразието на света, който пак сами създаваме…
Не“ Свободата, Санчо е на върха на бойното копие“…А самотата на един подменен човек, с подменена със самост свобода.

Слабият го защитава поражението. Крехък и сам, човекът може само с пръстче да отмести догонващата го стрела…копие…стрелка…

Не казвам нищо ниво. Просто преразказвам казаното от вас. Защото казаното от теб е също толкова вярно, както констативното описание в по-горния пост за отношенията човек – общество в едни отминали / Вече, дано ! / /За човека! Защото ги осъсъзна и осмисли! / , времена…