Да се подготвим за тези пустоти, които се образуваха след последния конгрес, значи да пробуждаме отрано във всяко възможно нещо боязън от отсъствието на трепет; подобно е на стареца постоянно търсещ нещо, което е изгубил. През цялото време се боя за това и се боя отрано. Искам да имам запас, нещо като склад, хранилище с трепет – тъй като аз трябва да се боя, че ще забравя за свойството отдаване, че ще падна от него. Когато попадам на Конгрес, трябва да съм с отворени очи, там не трябва да си губя главата, трябва да се намирам във вътрешна работа. Аз подскачам, пея и слушам уроците, присъствам на събранията и обсъжданията, но през цялото време мисля за това, как ще напълня тези празнини, които строя сега. Защото, този факт, че сега се намирам във връзка с другите, означава че аз придобивам от тях, просто поглъщам, впивам въодушевление. Когато конгреса завърши това въодушевление губи източника си, то оставя пустота. Длъжен съм да запълня тази пустота, която е била напълнена с отношението на другите, което те са излъчвали към мен. Сега съм длъжен да напълня това усещане за отдаване, с моята склонност да им отдавам. След конгреса съм спрял да получавам от тях и сега запълвам тази пустота с моето ответно отношение към тях. Преди конгреса съм изпълнен със страх, готвя себе си към това, за да бъде в мен тази възможност да напълня това ново желание, което се е разкрило в мен, което се е устроило в мен по време на конгреса. Как ще го напълня с моето отношение към тях, като им отдавам?
По такъв начин няма даже и най-малък шанс да почувствам падение, упадък, слабост, опустошеност, безразличие. Но това трябва да се предшества от подготовка. А по време на конгрес, когато усещам голямо въодушевление, този трепет във всички случаи се намира вече в мен, в качеството на подготовка.
